”Не ще се поддам на ничия молба да поднеса някому смъртоносно питие, нито пък аз сам ще реша да сторя такова подобно нещо. Също така не ще дам на жена песар за унищожаване на плода; ще пазя своя живот и своето изкуство винаги чисти и неопетнени от никакво престъпление.”
Из ”Хипократова клетва”
В Преамбюла на Конституцията на Република България, приета на 12 юли 1991 г., народните представители от Седмото Велико Народно Събрание възвестиха като “върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност”. В чл.28 на глава втора от Нормативната Кралица, озаглавена “Основни права и задължения на гражданите” българският законотворец изрично прокламира правото на живот: ”Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление”. По този начин в правния мир намери своето интелектуално битие хуманната мисия на българското законодателство.
Създаденото преди повече от 2000 години римско право ни завеща вечната си сентенция: ”Legalitas regnorum fundamentum.”, с която се разкри сакралната връзка и обусловеност между Законността и Държавата като conditio sine qua non.
”Omnis cellula ex cellula.” бе крилатият афоризъм на немския учен Рудолф Вирхов (1821-1902), за да покаже дългия еволюционен процес на изграждане на човешкия организъм и приемствеността между клетките. Колко много усилия и любов е вложил Всевишният, за да сътвори по един чуден начин човешките същества. Едва ли природата е предполагала, че ще дойде време, когато специален закон ще разреши умъртвяването на неизлечимо болни създания. Огромният еволюционен процес на homo sapiens е свидетелство за дълбокия промисъл на небето, за най-висшите ценности, които ще получи този висш вид като сакрална духовна санкция.
Всяко законодателство, което създава обществени отношения, чиято цел е консолидиране на евтаназията, може да се определи като престъпление. Целта на правото като морал и културен феномен, като интелектуално пространство на справедливост, истина и съвършенство е не създаване на престъпни правни състави, а изход от една безизходна ситуация. По голямо влияние имат добрите нрави, отколкото добрите закони. Чудовищно зловещо светотатство с добрите нрави представлява идеята да се узакони евтаназията, защото се разрешава убийство на себеподобни. Убийството е престъпление от общ характер, обществено-опасно деяние, което е обявено от закона за наказуемо и е извършено с пряк умисъл.
За небето смъртта не съществува, т.к. ”Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка и на тия , които са в гробовете живот дарува”.
Думата ”закон” в стария славянски език означава вяра и вероучение, а не правни норми, установени от държавната власт. Първият руски летописец Нестор често употребява думата ”закон” вместо ”вяра”.
В първия си български речник Найден Геров е указал, че ”закон” означава ”това, което е наредено от Бога да се пази и да се върви по него”, а така също и ”начин на Богопочитание, вяра, религия”.
В сръбския си речник Вук Ст. Караджич отбелязва, че ”закон” означава ”религия”, за да се разкрие взаимната връзка и обусловеност между небето и земята.
Всичко, което е написано на небето, ще се осъществи на земята. Земният канон е нормативната стълба, по която Светият Дух слезе, за да се въплъти в правни норми.
Десетте Заповеди, които Вечно Съществуващият възвести на еврейския народ от планината Синай в пустинята, имаха силата на абсолютен нравствен Закон. Мойсей получи тези Заповеди от Божиите ръце, написани върху две каменни скрижали. Така Господ сключи с еврейския народ Съюз или Завет, който беше наречен Стари завет и имаше значение на абсолютно ръководство за хората до раждането на Иисус Христос. Спасителят изпълни Стария Завет и сключи с хората Новия Завет. Десетте заповеди определиха всички религиозни и нравствени задължения на хората. Шестата Божия заповед гласеше: ”Не убивай”. Всички заповеди посочиха какво трябва да правим, за да живеем в мир помежду си и да бъдем предани на Бога. Средствата, с които се отличават добрите от лошите дела са : вътрешният Божи Закон или свидетелството на съвестта – внушенията и правилата на съвестта и външният Божи Закон – Божиите заповеди. Външният Божи закон представлява нравствения Закон, даден от Бога в Стария Завет чрез Мойсей, а в Новия Завет – чрез Иисус Христос. Десетте Божии Заповеди са израз на нравствения Закон, написан в сърцата на всички хора, за да постъпват всички съгласно този Закон, както говори Свети Апостол Павел (Римл. 2:15). Изпълнението на тези заповеди е необходимо на всеки, за да наследи вечен живот. Шестата Божия Заповед е щит за правото на живот, която ни забранява извършването на всякакъв вид убийство: пряко и косвено, физическо и духовно и ни задължава да пазим неосквернени както нашите души и тела, така и тези на ближните ни.
Видимият и невидим свят се контролират от абсолютната положителна сила, назована на човешки език Бог и всеки, който дръзне да предизвика на дуел Светая Светих, ще бъде погубен от вечното добро.
В чл. 3 от Всеобщата Декларация за правата на човека, приета от Общото Събрание на Организацията на Обединените нации с Резолюция 217 А (ІІІ) от 10 декември 1948 г., изрично е записано, че ”Всеки човек има право на живот”.
Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи в част І,чл. 2 постанови: ”1. Правото на живот на всеки се защитава от закона. Никой не може да бъде умишлено лишен от живот...”.
Закрилата на правата на човека бе определена и гарантирана от 4 основни документи на ООН: Всеобща Декларация за правата на човека (1948), Международният пакт за икономическите, социалните и културните права (1966), Международният пакт за гражданските и политическите права (1966) и Факултативният Протокол към него. Декларацията бе манифест изцяло с морална сила. Пактовете представляват международни договори, обвързващи държавите, които са ги ратифицирали. Взети заедно, те бяха илюстрация на 4 последователни етапа на изработване на документа, което Общото Събрание на ООН назова Международна Харта за правата на човека.
Европейският съюз постави човешката личност в центъра на своята дейност. ”Всеки човек има право на живот.”(част ІІ, озаглавена ”Харта на основните права на съюза”, чл. ІІ-2, носещ името ”Право на живот” от Конституция за Европа).
В ”Декларация на независимостта”, произнесена пред Конгреса на 4 юли 1776 г. Томас Джеферсън каза: ”Ние смятаме, че видни от само себе си са истините: всички хора са създадени равни, а техният Създател ги е надарил с някои неотменими права, измежду които правото на живот...”.
Във ”Втори трактат за властта” Джон Лок (1632-1704) определи естествените права на човека като право на ”живот, свобода и имущество”.
Естественият закон е вечен закон.
Американската Декларация за правата и задълженията на човека (1948) прокламира в гл. І, чл. 1 озаглавена ”Права”, че ”Всяко човешко същество има право на живот...”.
В този контекст важно значение имат Американската Конвенция за правата на човека, според която: ”1. Всяко лице има правото да бъде зачитан животът му. Това право се защитава от закона и – по принцип – от момента на зачатието. Никой не може произволно да бъде лишен от живот.”(гл. ІІ ”Граждански и политически права”, чл. 4 ”Право на живот” от Конвенцията) и Африканската Харта за правата на човека и народите, в която се възвестява, че: ”Човешкият живот е неприкосновен. Всеки има право да бъдат зачитани неговият живот и цялостта на неговата личност. Никой не може произволно да бъде лишен от това право.”(част І ”Права и задължения”, гл. І ”Права на човека и права на народите”, чл. 4 от Хартата).
Човешкият живот е свещен и чуден дар, който се дава само веднъж. Колко е лесно да се натисне спусъка и да се унищожи виталността. Разстрел без угризения на съвестта. Всяка една будна съвест ще спре това безумие – ”Стой! Долу ръцете!”(Алеко Константинов) Не досягайте негово величество Човекът! Живот a tout prix.
Със сигурност ”Слънцето никога не е светило над по-достойна кауза.”(Томас Пейн, ”Здравият разум”).
Теомира – Десислава Петкова
