Белочудна есен тича презглава,
вятърни мелници разказват легенди,
онемяла зорница си спомня сенокоси,
светлосънно пътуване на орхидеи.
Препуска Росинант самотен,
объркана действителност рисува справедливост,
а Дон Кихот запалва факла.
Ще зазвучи ли ”Малка нощна музика”?
Испанският идалго се усмихва.
Алкала де Енарес ликува белосвидна,
изпраща ни жасминови сонети.
Епохи са притихнали в чертог космополитен,
а, аз танцувам в кралски двор,
където преданост и истина ми се покланят.
Не искам никога да свършва този танц,
о, нека рицарят да свири неуморно,
напук на подлеците в заговор сплотени,
готови да нападнат в гръб,
да ме разкъсат като плячка,
да ме залагат срещу титли и имоти.
Нима възможно е да бъда уловена,
да ми надянат хитра примка враговете,
когато Дон Кихот е моя орисия?
Не мисля, че ще стана жертва,
завинаги ще ме закриля тази песен,
която камъните ще запеят.
Добър вечер, рицарю, мой!
Мое убежище и моя утеха!
Мимолетните времена си отидоха,
а ти остана завинаги верен.