Д И А Р Б Е К И Р
За пранги тежки оковани
поехме нататък към джендема.
Бяхме предадени.
Не бях виждал нивга Диарбекир,
само бях чувал за него.
Касабата пустееше странно
като затишие пред буря.
Поведоха ни по главната улица,
жива душа не се мяркаше.
Бяхме босоноги и отчаяни,
доверихме се на подлеци,
които за 33 сребърника ни затриха.
Цял сахат ме удряха заптиетата:
“ - Ах, ти, гиди, хайдутин, бунт оглавил,
далече от семейство ще гниеш,
въстание ще правиш, а!
Ти пак късмет имаш, пехливанино,
че те не обесихме сабахлен.
Късметлия си, гяурино,
но да видим какво ще правиш в Диарбекир?
Ах, ти, мискинино неден,
измъкнал те е някой.
Защо не те убихме,
сега на този пек ще вървим.
Кой ли е дал кесии жълтици,
за да умилостиви каймакамина,
или пък валията?
Трябваше да ги изколим като ярета!
Колко ли път ни чака,
а и слънцето е силно“.
“ - Ние заповед изпълняваме! -
намеси се друго заптие.
- Да не искаш да ни опушкат заради тях.
Колко ли ще живеят тези хаймани?
В затвора се работи от сутрин до здрач,
тежък труд черен,
всяко неподчинение се наказва с камшик“.
Така минаваше времето,
нарочно храна не ни даваха,
а ние мълчахме от безсилие.
“ - Ето го и Вашият дворец! -
изсмя се подло конвоят. -
Пристигнахме, така че се радвайте.
Само да опитате да избягате,
живи ще Ви одерем!“
Колко време е минало не знаех,
а и не чувствах,
но вече бяхме в Диарбекир.
Сякаш призраци ни нападнаха:
“ - Ето ги! Ето ги, идват!
Къс по къс ще ги режем,
срещу слънцето с отворени очи ще ги държим,
ще ги ослепим и ще ги изгорим!“
Паплач гнусна се впусна,
ритаха ни като побеснели:
“ - Султанът ще сваляте, а!
Гиди, прости, комити!
Ние шпиони си имаме,
майчиното Ви мляко знаем,
евтина е раята и се лесно продава,
жълтици щом накуп види.
Вие по-хитри от нас ли сте?
Маскари с маскари, кучета недни!
Всеки ден на колене ще се молите,
за храна и вода,
ние ще решим кога да Ви ги дадем,
от Диарбекир никой не се е измъкнал,
тук ще се мъчите като роби!
Роби сте и роби ще умрете,
робска е Вашата психика
и цялата българска сган!“
Какво можех да изрека,
бях пленник за първи път в живота си.
Дано панукла затрие Диарбекир.
Какво ли прави милата ми майчица,
баща ми и братята,
клетата ми невеста Яна,
дъщеричката ми невръстна,
моята рожба единствена?
Без мен ще расте чедото,
без баща си – харамията,
самият Страхил хайдутин.
Какво ми било писано,
писано и орисано.
Аз, турчин никога не ставам!
Имам една вяра християнска
и на Мохамед се не кланям.
Еничарин няма да съм,
да коля своя народ български,
кълна се в Небето, че пак ще се върна
и бунт ще поведа за свобода.
Сакън, да не чуят надзиратели,
върли чучела зли,
какво си хортуваме след тежкия ден,
само да знаят какво сме им намислили.
Всеки ден влачехме огромни камъни ръбести,
не преставаха да ни с камшик налагат.
Не бяхме от пленничеството отчаяни,
а от предателството.
Един ден дойде валията – Кемал ефенди,
от Цариград носел хабер важен.
Посочи ни и каза:
“ - Тия затворници са мои! Купил съм ги!
Слуги ще ги цаня в сараите ми.
Всичките занаят имат и ми трябват.
Сега насаме ни оставете,
искам да ги разпитам!“
Аз, харамията, за много чудеса знаех,
но все още на очите си не вярвах.
Какво се случваше тука,
да вярваме или не?
Клопка ли прави валията?
Нима чорбаджи Велчо платил сума грошове?
“ - Серсемите се измъкнаха, язък!“ -
отнейде дочухме преди да си тръгнем завинаги.
Отказахме турските дрехи
и си тръгнахме с окъсаните наши.
Значи имало предани люде,
с чисти сърца и души,
които за народното дело живеят.
Сполай ти, чорбаджи Велчо,
сполай ти, че ни от гибел спаси,
заверата беше разтурена,
но ето, че пак ще възкръсне!
Халал да са ни всичките грошове,
що ни от зла участ избавиха,
ще ги съберем от труда си
и ще ги върнем на този чиляк верен!
Всеки от нас получи един кон
и така потеглихме с Кемал ефенди,
а конвоят ни следваше.
Валията яздеше черен ат.
Грешка била станала и ни арестували,
други били комитите.
“ - Чорбаджи Велчо ми е авер,
той ми за Вас разказа.
Главата си давам за тях,
те са занаятчии мирни,
за размирици не ще и помислят.
В сараите мои ще ни чака чорбаджи Велчо,
после с него по родните си места ще се върнете,
щом сте хрисими, а не върли комити,
по живо, по здраво си вървете.
Получих доста жълтици за тази услуга,
дори още ме чакат.“
Оживяхме, чорбаджи, оживяхме!
Доживяхме да се видим!
Един си ти за нас на цялата земя!
Диарбекир е лошият сън, който свърши.
Господ здраве да ти даде,
на теб и на челядта ти,
на всичките ти сродници.
Само не ни карай да туряме фесове,
тъй щото не е хубаво.
Ние сме всинца българи
и клетва страшна сме дали:
“Свобода или смърт!“
За българско ще живеем и ще умрем!
Колко ни е хубава България,
една ни е само, едничка,
за нея туптят сърцата ни,
за нея живеят децата ни!
Една педя земя си не даваме,
в България завинаги оставаме,
да я браним и пазим
и нивга да я не продаваме!