ЗА ЧЕСТТА НА УЕЛС
На лейди Даяна Франсис Маунтбатън Уиндзор
За благоверната принцеса на всички времена,
толкова близо, но все пак далече,
ветровете разказват сага уелска,
скрили в ръцете си вопли на птици.
Да се заслушаш и немееш,
когато корабът на истината спре на кея.
Листа от спомени донасят чайки,
делфини превръщат болката в пясък.
Заблуда е,че те познавахме,
ти, неуловима белозарност,
шепа звезден прах по орбитите на Вселената,
невидимо и видимо сияние от свещи непрокудени.
Ветрове, ветрове, тази сага отеква в душата на Англия
и оставя свещена печал във дворците и.
Небесата ще бият камбани уелски -
няма край този горестен бяг!
Колко пъти към теб се завръщахме несъвършени, изгубени ...
Даяна показваше пътя, който толкова търсехме,
за сбогом после ни махаше с дантелена кърпичка.
Кръговратът тварен до основи ни руши,
като Феникс да възкръснем е лъжа,
само ти, лейди Спенсър бе така съвършено предана,
белочудна и добра,
глупостта на глинената слава победила.
Ридаят на мълчанието чашите във Кенсингтън.
Няма никой, никой няма, само счупена сълза,
само белодивна обич във очите на принцесата.
Враг и предател не беше никому ти,
но във сага нозете ти тичаха.
Къде беше Богородица, когато Даяна издъхваше?
Къде бяха Ангелите, Херувимите и Серафимите?
Защо ти, Небе, отне земното чудо на рода Спенсър?
Какъв е този живот – без логика и справедливост?
Никой за нищо не ни попита.
Провидението отне съвършенството и замлъкна без оправдание.