VIA DOLOROSA ме очакваше стаена,
невероятна и безвременна.
Била съм тук преди да се родя,
до болка помня всеки камък.
Сега, като дете оставях стъпки,
очите плачеха сломени, грешни.
Как трудно се върви по тази мъка,
да можех само да избягам, да се скрия,
да не я докосна никога,
но не успявах!
Разсякоха ме въглените на страданието
и заглушиха този зъл, объркан свят,
за да остана насаме със Вечносъществуващия.
Какво ли да ти кажа,
престъпила законите ти неведнъж,
какво в душата ще остане
след провалените ми мисии?
Една трагична земна невъзможност,
превърнала се в грозен хаос –
какво ли от Небето може да се скрие?
Надявах се, че мога да те следвам,
но толкова да бъда силна аз не мога.
Тайгата и пустинята се срещнаха,
преплетоха се земните окръжности,
глътка разкаяние за дълга изповед.
Умирах и възкръсвах всеки миг,
окаяна и обновена, ранена и добра,
безполетна, безпътна, ничия,
приличах на загиваща звезда.
Нозете ми пътуват закъснели,
във бяла приказка свещена,
синевата ми дари покаяние,
дали свободна мога да се върна?
Къде е пристанът на отчаянието,
ще ме погубят ли чакалите на греховете?
ТЕОМИРА – ДЕСИСЛАВА ПЕТКОВА