”Какое прекрасное Небо! Как я не увидел его раньше?”
Андрей Болконски
Слънчогледи от любов несбъдната,
ограбени пространства от низвергната печал,
конфесионалната обител ще ме утеши,
за тази милост знаех във утробата на мама.
”Жребият е хвърлен!”, без да имам думата,
победоносно триумфират събития неискани,
призраци от памтивека ми подават листове и химикал:
” – Можеш да пишеш каквото поискаш,
създание измамено от пръст и глина!”
Соларни кръгове огън,
нестинарски бунт върху жарава темпорална,
сънища в маслинена тревога,
не мога да се намеря от лутане,
цяла вечност се търся,
Планетите ме гледат странно
къде ще се открия и кога?
Безсловесно опустошена,
изгубена, пленена и осъдена.
” – Кажи, че ме обичаш! Излъжи ме!”
” – Как се лъже, подскажи ми.”
” – Човек има нужда да бъде излъган.”
” – Не искам! Лъжата е вратата към злото!”
Немислими траектории и земен прахоляк,
устрем предан ще ме следва безотрадно,
едва ли мога да опиша скоростта невидима,
с която Земята се върти около оста си,
безпаметно забързана.
Като отлъчена епоха се откъсвам,
докосвам пясък от идилия.
Търся те. Търсиш ме.
Търсят ни мигове неопитомени.
Астрални отчаяния, недостижимост грозна,
нима и времето е куртоазно?
Сърните на пориви кедрови хукнаха.
Тръстикови викове по омагьосани кръгове,
колко трогателно снизхождение –
можем да се противопоставим.
2 ноември 2008 г.