Вода, разпъната на кръст,
хлябът от носталгия разчупва времето,
устремът от ноти тюркоазени
напомня трели неродени.
Водата ме изпита неведнъж,
препятствия безбройни ми постави,
в които като в блато аз потъвах,
нима съм уязвима до погубване,
каква ли напаст ще ме отравя непрестанно?
Безмълвно водие очаква доброта,
но може би невероятно късно.
В премеждия безбройни се изгубих,
водата ме извайваше тъй предано, изкусно,
преди да се родя и след това,
в епохи на упадък и страдание,
на светлинни години разстояние.
Аз все не мога да се реванширам,
в одисея мъчителна се сражавам докрай.
Простете, че Ви питам, врагове,
но иска ми се да узная нещо важно:
”Заедно с водата ли ме ваехте,
или гледахте безчувствено?”
Еволюция от пепелища и жестокост
очертава същността ми безмилостно,
за какво амплоа може да се говори,
когато неузрели са все още утехите?
Да завържем червените панделки на историята,
защото ”утре” ще лумне за миг,
симфония от лудост и раздели,
от глупост и любов и смърт,
а новата Божествена трагедия
ще ме омайва в алтруистичния си дъжд.