Толкова пораснах, мила, Мамо!
Годините танцуват валс,
кадансът земен маха с палмови листа,
детето с колена обелени е вече магистрат.
Не играе на ”Царю Парцалю” и ластик,
нито на ”Дама” и ”Счупен телефон”,
само понякога чете ”Пипи Дългото Чорапче”
и ”Приказки” на Шарл Перо.
Бързам за съдебната палата,
в която колоните са само прави,
а търговията с влияние се перчи на пиедестал.
Да пораснеш, значи ли да си повярваш,
че истинското правосъдие е на Небето,
че хората са неспособни да живеят праведно
и тази недостойност е тяхното призвание,
моралът – тоталната абстракция,
не съществуваща изобщо?
Порасна съня ми – по-малкият брат на смъртта,
само Слънцето, Небето и Луната,
Земята, птиците, сезоните са все едни и същи.
Нима очаквала съм да живея в робство,
което е отчаян ретро спомен,
”има нещо гнило” във Света,
разрушаващо ни с хитри пръсти.
Робовладелци самозвани
ме връщат в каменна епоха,
кастата на богаташите
мързеливо се протяга,
разглезена, безгрижна, зла,
ненаситила се на слуги покорни,
тя дава заповеди, дръзки, нечовешки,
сякаш е от друга по-висока раса.
Пораснах, Мамо, толкова пораснах,
но никога не оправдах
зловещата несправедливост,
войните, бедността и подлостта.
А пишеха, че раждаме се равни и свободни,
за да ни превърнат в пленници завинаги.
22 октомври 2008 г.